05 Февруари 2017

Как влияе мястото, където живеете, за нещата и темите, по които пишете? 0 коментара


Софи Стамбо:

Живея в чужбина. Чужда е противоположното на своя държава, език, хора. Превеждам всяка мисъл на английски докато не се преведа цялата с акцент, ръкомахане, щракане с пръсти и гримаси, криво ляво, на чужд език за чуждите хора. В дългия грапав процес обаче те станаха свои хора, по-близки и от близките, защото са наоколо и учтиво изслушват, даже помагат във вихъра на разговора да разплетем оплетените мисли. Аз живея в паралелен свят и съм само един от възможните варианти на себе си. Русия можеше да е спечелила студената война и тогава всичко, което казвам щеше да бъде в творителен падеж.

Баща ми твърди че не е добре да сменяш звездите, под които си роден, защото така объркваш съдбата, която ти е предопределена. И защо не, го питах аз, понеже не си харесвах съдбата през 97ма година. От тогава насам все се опитвам писмено да обясня какво точно искам да кажа. Какво е искал да каже писателя, и като е искал, защо не го е казал, аджеба. Джанъм, ми каза една жена и ме унищожи на място с тая турска дума от речника с гальовни думи на баба ми, отронена в българския магазин в Куинс. От там си купуваме луканка, прави я някакъв научен сътрудник от Пенсилвания.

Носталгията по местата на които не сме и хората, които ги няма. Обикалям с часове по улиците на Ню Йорк, гледам, снимам, подслушвам разговори, като вървя две крачки пред хората и техните истории пресечка след пресечка. В метрото виждам хора, които не би трябвало да са там, дядо Вальо, например, той почина година след като емигрирах. Тайният ми страх да не се побърквам и моите хора от паралелните ми светове да се преплетат. Като например Мегън от счетоводството и Петя, съседката от Надежда. Те двете не бива никога да пият заедно кафе, което ми се стори че видях оня ден, те нямат общ език и трябва да си стоят по местата, от двете противоположни страни на Атлантика.

Та така се оказва, че пътувам днес срещу дядо Вальо и се чудя от кой свят е изпаднал пък той, от горната земя или от долната, или от тая, в която сме още живи, макар и в другите да сме умрели.

Чудя се на какъв език ще ми отговори, ако се осмеля да го заприказвам. Аз не се осмвлявам. Ашли ми вика, че трябва да тръгна на терапия, че имам social anxiety, аз и отговарям, че това са глупости, че на български просто съм срамежлива. Дядо Вальо носи найлоново пликче с лилави маргаритки, като тези от руските магазини на Брайтън Биич. Ние му викаме на Брайтъне.

Светът се оказа че бил нарязан на различни филии, и е възможно да обитаваме няколко едновременно. Баба ми държеше хляба пред гърдите си и режеше филиите към себе си, с чекийката на дядо ми. Аз се страхувах, че ще се отреже на половина някой ден, дядо ми все ги остреше тия чекийки.  Казваха ми че като се науча да режа равни филии, значи съм пораснала. Вместо да се науча дойдох в държавата на нарязания хляб. От Брайтъне си купуваме “крестянский хлеб” или “Арнаудка одеская”, което е все едно хляб Добруджа, или Добружа, както му викаше баба във Варна, баба във София му викаше хлеб. И руснаците така му викат. Ние българите поназнайваме някакъв руски, когато се налага и руснаците са трогателно мили и ни наричат “наши”.

Та пътуваме си така с дядо Вальо от Надежда към центъра ли е или от Бруклин към Манхатън и се чудя на какъв език е редно да се напише това. И в кой падеж.

 

Здравка Евтимова:

Живея в Перник, работя в София, няма ме у дома по дванадесет часа на ден. През уикенда съм на едно извънредно диво място, Старо село, до Радомир.Там присаждам дървета. В тази пустош въздухът е разказ, много е тихо. Човек вижда сред листата на дърветата онова, което не е видял в Перник, в София – хората, мислите им, стъпките им. Интересно е, нетърпимо е.

Трябва да го напишеш, иначе се разболяваш.

Това диво място поражда нетърпимост към унижения от всякакъв вид. Ако Старо село не ме беше насочило към писането, сигурно щях  да стана непоносим човек, може би престъпница. Трудно изтърпявам някой да ме унижава и щях да избухна,  да отвърна с нещо много лошо, с физическа разправа. Писането е и раната, и лекарството. Хората, които живеят в разказите ми, трудно понасят някой да ги тъпче. Надявам се, че написаните от мен думи са тяхното Старо село, че ги спасяват от предателства. Ненавиждам насилието и гаврите над слабия с всички сетива, органи, кръв и кости, които има в мен. Сигурно защото винаги съм била в слаба позиция – като повечето хора в родния ми град. 

Нямам връзки, липсата им е моя втора кожа. Гордея се, че е така. Убедена съм, че привилегиите правят хората слаби и ги поддържат некадърни. Отказвам привилегии – вчера, днес и, дай Боже, утре. Слабата позиция е  мястото, където винаги съм живяла.Тя е благодатен остров за всеки писател, защото отваря сетивата му за човешката болка и за човешкото щастие. Аз съм това, което създавам, то е моето лице. 

Когато Крепостта Кракра Перник паднала под византийско робство, защитниците й пролели толковамного кръв, че селяните после десет години не торили земите си. Ние сме израсли на тая постна и кървава земя, и сме като нея – трудно се лъжем и горко на лъжците, като попаднат при нас. Искам думите в разказите ми да са такива – от камък и кръв.

~

Коментари


Коментирай



Публикувай