Илия Троянов - Granta в България


Моята първа „Гранта“ бе подарък от случайността. Трябваше да сменя самолета на път за родителите си в Кения, не помня къде се случи това, и чаках в един коридор, докато някакъв дребен и възпълен човек се опитваше да се справи с безбройните си чанти ръчен багаж (все още бяха снизходителни по отношение на багажа). Тогава вниманието ми беше привлечено от книга, подаваща се от задната облегалка на една от седалките. Тъй като винаги съм готов да спася изоставена книга, аз бързо я взех. След като изказах няколко благодарности за пътуването и както бях заседнал на най-грозното място на света, коридора за получаване на багажа, разгледах по-подробно своята находка. Корицата показваше двама мъже с огромни разтегнати устни, вероятно индианци, а заглавието възвестяваше ОТНОВО НЕПРИЯТНОСТИ, след което следваше „Специален брой за пътеписи“. Значи „Гранта“ е списание, проницателно предположих аз и проверих съдържанието. Амазония, Нанджинг, Куба, Брадфорд, Чичикастенанго, Ангола, Афганистан – каква плеяда от дестинации, до които бихме искали да изпратим някой друг. Нямаше признаци, че багажът ще пристигне скоро, тъй че се зачетох. Първият откъс беше от човек на име Редмънд О‘Хенлън, който се оказа нещо като Джон Клийз на пътеписа. Да отидеш в джунглата като съвременен градски бял човек е възможно най-забавното преживяване, което някой би могъл да си представи. Стоях под мъждивата изкуствена светлина и в ума си следвах Редмънд и неговия приятел, крупието Саймън, по Рио Пасмани, като се подсмихвах от време на време, а веднъж даже се разсмях гръмко, което изплаши две минаващи наблизо еднакво облечени момичета. О‘Хенлън, както по-късно разбрах, винаги е разюздано забавен, независимо от това дали се намира в Борнео, Амазония или Конго. Все така без багаж, аз прочетох разказа на един полски журналист в Луанда. Било е време на бурни промени, португалците напуснали опустошително бързо, различните фракции от борци за национална независимост продължавали да се бият, а нашият свидетел на историята явно предпочитал катаклизмите на Африка пред комунистическия режим в своята страна. Така открих Ришард Капушчински, чиито произведения десетилетия по-късно редактирах на немски. И досега смятам спомените му от Ангола „Още един ден живот“ за неговото най-дръзновено произведение. Много пъти съм се чудил как „Гранта“ са успели да открият или преоткрият автори, които ще се наложат като гласове на своето време (моят първи брой включваше също текстове от Рушди, Куреши и Гош!). Усещането да прелистваш стари броеве на изданието е подобно на удивлението от изложбата на прочут бижутер. Едва тогава, както се чудех дали да продължа с Куба на Марта Гелхорн или с Гватемала на Норман Луис, аз осъзнах, че съм чакал на погрешна опашка. Моят багаж беше вече маркиран и изпратен към последната си дестинация, нали бях транзитен пътник. Имах четири часа за убиване и една „Гранта“ в ръцете си. Всичко, от което се нуждаех, беше стол и чаша вода. Така продължих по пътя си. Оттогава са минали много години и аз ту съм бил абонат, ту съм губел от погледа си „Списанието за нова литература“, после отново съм купувал броеве върху теми, които са ме вълнували – подготвих се за първото си пътуване до Индия със забележителния брой за кръглата годишнина на „Гранта“, който ме запозна с множество индийски автори, които щяха да ме съпътстват през годините. Последните осем броя – за мен те също така се оказаха дар от случайността, тъй като срещнах настоящия редактор Джон Фрийман в Созопол – ми бяха изпратени в огромен пакет, който трябваше да взема от вестникарската будка до нас. „Гранта – измърмори грубоватата виенска госпожа, която работеше в магазина, – какво е това? Някаква марка цигари, а? Името би подхождало за цигари.“ „Да – отговорих аз, опипвайки скъпоценния пакет, – кой не би изпушил една „Гранта“!“ ~