Инструкции за напускане от Момчил Миланов
текстът е публикуван в Granta Online
8 коментара



 
Не че тези  коментари, несъгласия или забележки биха
имали адресат или някакъв смисъл; но все пак ми се струва,
 че в крайна сметка е за  предпочитане да бъдат направени
Всъщност всичко беше далеч от всичко, тъй като нямаше нищо
Мишел Уелбек

Милер бе пренасял дълго и упорито части от себе си в пещера, но все още не се решаваше да напусне досегашното си леговище без страх.
 В столицата пак валеше. Той се бе свил под одеалото и слушаше притихнал трясъците и откосите на дъжда. Над него таваните трополят, съседите, семейство от военни стъпват с чугунени крака. Какво правят военните у дома? Човек се стопява в десетки отливки на оловни войничета и джинджифилени човечета. Милер сънуваше, че се е върнал в онази лятна София, която не може да изчезне, по-силна от крехките спомени и грозните строежи. Орди хлебарки са плъзнали из улиците и бронираните им гърбове светят на лунна светлина. Ако няма такси, би могъл да обязди някоя от тях, за да се върне у дома, но Милер се качи на един лимоново жълт трамвай и седна срещу единствения пътник. Онзи не си отваряше очите. Милер започна да му разказва за себе си и за Луиза.
   Нали разбирате, нямаше как да бъдем заедно повече – заключи Милер. Вероятно има някаква конкретна причина, до която се опитвам да достигна, но все още не успявам да намеря сериозно обяснение. Освен лентата при касата за плащане на супермаркета. Това е достатъчно сериозно. Извади продуктите от количката, премести на лентата! Касиерката ги маркира и ги хвърля настрани, а ти прибирай. Ако не прибираш бързо, ще изнервиш хората на опашката. Ако не си сръчен, Луиза ще ти подвикне, че си с две леви ръце, отрязани до лактите. Така е то, ежедневното изживяване на любовта.
   Онзи не отвърна нищо. Милер го хвана за шията и го разтърси. Човекът бе мъртъв.
   Милер се събуди от дъжда. В утринния сумрак, на стената срещу леглото, един мъж се бръснеше и се наблюдаваше в три огледала с бръснач в ръка. Това бе и единствената картина в апартамента. Бе я закачил инстинктивно - не защото напоследък интересът към Бейкън изживяваше период на възраждане, който всъщност може би никога не бе спирал.  Струваше му се, че картинатай изразява сериозно и непреходно човешко състояние на непрестанно самоизследване и вглеждане, което оставя незабележими кървави следи по шията.
Милер се надигна и пусна телевизора с дистанционното. Изпита погнуса от лепкавата повърхност, не трябва да се яде чипс и да се сменят каналите. Всичко има тенденцията да става лепкаво, когато човек остане за дълго у дома. Навсякъде около леглото се въргалят опаковки чипс, кока-кола и купища неизгладени дрехи. Жилището все повече се превръща в подобие на ателието на Бейкън с целия този неумишлено предизвикан хаос. Нищо не е останало от величието на жилищата на средната класа в София, в които от тежките гардероби и библиотеки струеше особено сияние на класово задоволство.
   Милер гледа като хипнотизиран как на телевизионния екран щъркел величествено прекосява горящо поле със слънчогледи. Секунди по-късно щъркелът бе заменен от древна цистерна, от репортажа не ставаше ясно веднага. Името на града е изписано с две правописни грешки. Френските медии никога не си правят труд да проверяват имената на населените места отвън линията Загреб-Виена. На запад от нея винаги преименуват, а на изток не си правят труд да ги пишат правилно. В лентата под говорителката вървеше съобщението Cinq jours après le tremblement de terre (Golama Polnista), le feu qui ravage les forêts bulgares de grande échelle ne peut pas être mis sous control des pompiers. Trois Etats ont proposé une aide logistique que le gouvernement bulgare a éventuellement refusé. Милер кима на телевизора. Преди пет дни в България е имало земетресение и пожар в планината. La population locale reste bloquée, une évacuation partielle aura lieu quand les conditions climatiques le permettent, assure le ministre d’intérieur.
Картината се променя. Avant cinq semaines que Julien Assange a trouvé son refuge à l’Ambassade d’Equateur à Londres en attendant une solution pour une situation diplomatique compliquée qui… Милер натиска голямото червено копче. Асанж остава в плен на телевизора.
   Милер се изсули от леглото и пусна крака до земята, която също бе лепкава. От известно време бе развил неприятния навик да изхвърля изпитите бутилки минерална вода Volvic в един кашон пред вратата на балкона. Кашонът отдавна е препълнен и бутилките са блокирали входната врата. Милер се е превърнал в заложник на апартамента. Знае, че по принцип има балкон, но не стига толкова далеч. Струва му се прекалено категорично да излиза навън.
   От около месец Милер страдаше от Мениеров синдром, което му позволяваше да не ходи на работа. Това бе и причината да не го изпратят в София, за да пише репортаж за земетресението. В крайна сметка замина един французин, който имал приятелка от Сърбия. Смяташе, че може да се оправи. До последния момент Милер се тревожеше да не го накарат от немай-къде да замине, но, слава богу, онзи потегли.
Течението на времето може да бъде проследено с природните катастрофи, които неизменно спохождат столицата и провинцията за всеобща изненада. Преди Коледа София не съществува, затрупана от сняг. Преобладаващият дух е песимистичен, по улиците липсва любов и разбиране, хората говорят за емиграция и смяна на правителство, докато дойде юни и всички заминат в отпуск, за да оставят пожарите да си свършат работата. До края на август, когато всички са се върнали, пожарите са изгаснали сами.  Но този път е по-сериозно, помисли си той, все пак става дума за нещо толкова категорично като земетресение, на което не му трябва повече от двайсетина секунди, за да затрие цивилизация, какво остава за дребна субкултура като българската.
   Милер отиде в банята.
   Преди години, когато започнах да пиша история, в която човек описва загубата на близките си, един след друг, остаряването и лудостта им, сигурно съм си давал сметка, че ще се превърна в обективна жива истина. В съдба, каквото и да значи това. Твърде мистериозна дума, измислена от някой източен човек, вярващ в неизбежния упадък на душата. Западните думи, вземете думата реалност например, притежават значително по-голяма яснота и определеност – пишеше Милер в бележките, които някога щяха да бъдат открити. Той не си правеше труд да ги завършва, струваше му се неестествено. Повечето от тях прекъсваха по средата на изречението, просто така.
   От известно време беше решил да напише писмо на Луиза, но писането не вървеше. Раздялата им бе загадка, най-вече за него. Ставаше все по-трудно елементарни постъпки и действия да бъдат обяснени. Емоционалността означава открита гордост от извършване на напълно нерационални постъпки, осланяне на някакъв висш инстинкт, се бе превърнала в първа природа. 
   Иранският поет Садег Хедаят казва, че когато сънищата си отидат от хората, на тяхно място идват кошмарите. Демоните чакат облаците над нас да се разпръснат и въображението да изчезне. Тогава демоните нахлуват през завесите. „В живота има някои рани, които разяждат както проказа душата в самота”, пише той в „Сляпата сова”, единственият му роман. Обяснението на литературата е много просто, подобно на смъртта, продължаваше Хедаят. Тя започва от непреодолимо усещане за загуба на някой или нещо, което просто не можеш да си позволиш да загубиш.  Милер подчерта изречението.
Докато зяпаше през прозореца на метрото или режеше домат на масата в кухничката, Луиза натрапчиво отсъстваше като една от тия рани, през които реалността (тази безумна дума, изкована от някой германски професор) проникваше в прозорците на душичката му. Луиза я нямаше все по-често и по-продължително. Отсъствието й постепенно се превърна в липса, а после в изчезване, съвсем физическо. Както и друго, най-вече друго. 
   В редакцията разполагаха със стара информация. Нямаше откъде да разберат, освен ако той не им кажеше. На никого не бе хрумнало да попита как е тя. Веднъж, трябва да беше на празника на жените, някой се пошегува добронамерено. „Имаш толкова недоспал вид, тая Луиза не те оставя да спиш, а?” Той отвърна на шегата и толкова. По-късно, когато негов познат му сподели, че страда от световъртежи и Мениеров синдром, Милер мигом си присвои болестта. Беше прекрасна болест, просто се чудеше как не я е чул по-рано. Проблеми с налягането... и оглушавам – вдигаше рамене той. Това обяснение изглеждаше задоволително. А Луиза само го чакаше да заспи и пристигаше. Накрая започна да се обърква кой пристига нощем от работа – той или тя.
   Всъщност Луиза не бе изчезнала. Нощем идваше в съня му да го притеснява и да му говори, а често и да спи с него, всъщност почти винаги. Тези посещения го ужасяваха дълбоко. Милер не искаше да осъществява връзки с други светове. Тогава започна да усеща присъствието на няколкото паралелни вселени, в които му се налагаше да прескача нагоре-надолу като Супер Марио: тази на книгите, които четеше в градския транспорт, неангажиращите разговори с близки и познати, тази в редакцията и слабоумните му колеги, които си мислеха, че той е още с Луиза. И най-вече онази вселена, в която Луиза ту я имаше, ту я нямаше.
   Тръгваше си от редакцията малко преди полунощ. Даваха му купони за такси, които никога не ползваше. Излизаше от сградата и тръгваше по улицата, после по следващата, и така докато се изгуби; вървеше край тъмни входове и магазини, край които бе минавал стотици пъти и чието местоположение и поредност не можеше никога да си спомни с точност. Вървеше по тротоара с ръце в джобовете и от време на време се обръщаше назад, сякаш очакваше някой да се появи от нищото на нощта и да го вземе със себе си. Някой от демоните на Хедаят.
Местата, край които бе минал, се изтриваха от паметта му, когато входната врата се затваряше зад гърба му. Прибираше се замаян от умора и умираше на леглото. Понякога бе толкова изморен от вървенето, че не успяваше да заспи. Събличаше се и влизаше в банята. Докато се къпеше, му се стори, че телефонът звъни. Не излезе, беше твърде зает със себе си. Опитваше се да мастурбира, но от умора не успяваше да се концентрира. Чувстваше се гузен, но знаеше, че трябва да се отпусне, а това не можеше да стане по друг начин и се изнервяше. Когато свърши, не изпита облекчение, нито разтоварване. От замайване краката му се подгънаха и той клекна под душа, струята биеше в темето. Сви се в ембрионална поза, обви колене с ръце и остана така известно време. Надигна се и се избърса бавно с хавлиената кърпа. Огледалото бе напълно замъглено, стичаха се капки.
   Замаян от ранното събуждане, Милер се движеше из сумрака на стаите, призрак, който се блъскаше в мебелите. Искаше му се да знае как изглежда мястото без него, да се промъкне в апартамента, докато го няма, за да разбере как се държат библиотечните рафтове, как скърцат скриновете, шкафовете и гардеробите, докато го няма. Дали шумят различно? Дали изобщо шумят и съществува ли този апартамент, когато Милер отсъства или се появява миг преди да набере петцифрения код долу, пред голямата метална врата.
   Милер стоеше пред огледалото с бръснач в ръка и сравняваше двете половини – едната избръсна, другата – не. Оглеждаше се със задоволство. Хрумна му дори да се поразходи навън, избръснат наполовина.
   Сексуалната им игра започваше като законодателна процедура - винаги по негова инициатива и след нейно мълчаливо одобрение. Това го потискаше, но бе част от правилата, с които му се струваше неизбежно, че се налага да се примири. Като бебе, което маха нагоре-надолу безпомощно като обърнат по гръб бръмбар, той не знаеше какво да предприеме. Радикалното разминаване между това, което тя смяташе за нормално и това, от което той имаше нужда, бе една от причините за началото на гниенето. Предвещаваше края. Сексуалността, както някъде бе прочел Милер и бе решил да запомни идиотски лесната фраза, бе крехко нещо, в нея толкова трудно се навлиза, а се излиза толкова лесно.
   Хората често говорят за дълбоко субективно и инстинктивно усещане, което води преценките и решенията ни. Що се отнася до Луиза, Милер не притежаваше такова. Не усещаше нищо, никаква вибрация, шепот или бог знае какво, което да му подскаже, защото това нямаше значение.
   Допреди две седмици – започваше статията на френския му колега, никой не бе чувал за това село в Балкана. То не съществуваше в ничия памет и никой не знаеше как точно да се стигне до него. Някакъв немски турист, който минавал с джип през планината, видял следите от пожарите и разрушенията. В първия момент решил, че вижда някакъв абсурдно сложен декор от филм, включил фаровете и започнал да се озърта  подозрително. Излязъл от колата и извадил фотоапарат. Снимал, докато не дошли хората и не го обградили. Били малко на брой, не повече от десетина. Не го дърпали за ръцете и не го призовавали на някакъв непознат език, не викали, нямало звук. Стоели срещу него и никой от двете страни и никой не продумвал. Жени с деца на ръце и възрастни жени с пергаментови бузи и чела, прорязани от дълбоки бръчки и кожи, напукани като земята под краката им. Разотишли се също толкова тихо, както и дошли. Туристът се върнал в колата, взел дрехи и отишъл да ги търси. Намерил ги, кой знае защо, в пещера и оставил всичко от колата и тръгнал веднага. След ден фактите били ясни и новината за бедствието, известна на правителството, което изпратило един хеликоптер. Българските медии научили за бедствието след три дни, защото не било кой знае каква новина. Нямало жертви, не можело да се каже със сигурност докато не бъдат разчистени разрушенията, което още не можело да стане, заради пожарите. Десетимата го правели повече от седмица, бавно и упорито като мравки, които пренасят купища кибритени клечки. Дотук намерили двама затрупани, но не били сигурни дали са жертви на земетресението и пожарите или смъртта е настъпила много по-рано. Двама старци, доколкото е възможно да се разбере, като кукли, затрупани от кукленските си къщи. Другите десет бяха оцелели като по чудо, не без рани, а къщите им, пръснати в планината, приличаха на бараки, на нещо съвсем временно, като пълна противоположност на усещането за безвремие, което описваше онзи турист. На онова място времето бе спряло. Апокалипсисът бе настъпил, малък местен апокалипсис, без никакви външни последици, освен едно село, една гора и няколко семейства. Преди петдесет години тук са живели хиляда души. Сега бяха останали десет. От всичко това, завършваше статията френският колега на Милер, не може да бъде направено  окончателно заключение коя е причината за нещастието – дали земетресението или нещо съвсем незначително на повърхността бе предизвикало тази човешка трагедия.
   Напълно избръснат, Милер се отправи към онази част на апартамента, която приличаше на антре, но за свое удивление не успя да открие входната врата и се наложи да се върне обратно.


~

Момчил Миланов е роден през 1986 г. в София. Следва право в СУ „Св. Климент Охридски”. Завършва международно публично право в Университета в Страсбург и външни аспекти на сигурността на ЕС в Sciences Po -…

Коментари


#8 написа: на 15.01.2013 г. 00:40
http://www.capital.bg/light/neshta/razkaz/2008/08/07/535390_mladost_bez_mladost/ http://www.litclub.com/library/nbpr/mmilanov/index.html http://www.librev.com/index.php/component/content/article/1209 http://www.public-republic.com/magazine/2009/12/34725.php


#7 написа: на 12.11.2012 г. 12:37
А къде другаде може да проюета нещо на Момчил Миланов? Определено отдавна не съм чел такъв силен текст.


#6 написа: на 05.11.2012 г. 14:06
Петре, колко и да е поетично обяснението ти, продължавам да не разбирам разликата между зародиш и наченка. Мисля, че се намираш на приказка. Освен това българските "таланти" нямат нужда от кавички, щом казваш добри думи за момчил. Уж. Изпращаш противоречиви сигнали, избери си позиция smile


#5 написа: на 05.11.2012 г. 12:48
Яна, запознат съм, че е редно да се използват суперлативи относно текстовете на младите български "таланти". Публикуваният тук говори, че след време (надявам се) ще четем зрял Момчил Миланов. Наченката не е зародиш, а нещо, което започва да расте и да се разгръща; не е пъпка или цвят, а вече видим плод.


#4 написа: на 05.11.2012 г. 10:38
@ петър наченки на стил и вкус? това не е ли по- скоро обидно?


#3 написа: на 04.11.2012 г. 23:42
Текстът определено се отличава на фона на съвременните млади български писатели/поети. Римуването на сцените в композицията става на кратки итервали, което предотвратява разводняването на цялостната картина. Разказът е жив, съдържа кратки светогледни и социални коментари и притежава наченки на стил и вкус. Деконструкцията на съдържанието ще оставя на по-критичните. Аз съм доволен от публикацията-една от двете български в он-лайн отдела, заслужаващи четене. Другата е на Тодор Тодоров. Поздрави!


#2 написа: на 02.11.2012 г. 14:22
дано, аз съм скептичен. какво означава голямо бъдеще като писател в българия? кой е голям? не става. но момчето нека си пише


#1 написа: на 02.11.2012 г. 12:46
Имах честта да прочета този разказ още преди да види бял свят, благодаря на автора за което. Убедена съм, че Момчил Миланов има голямо бъдеще като писател и се радвам, че списание GRANTA го е оценило по достойнство.


Коментирай



Публикувай